80-те години на миналия век. Споделените мисли на един дребен човечец в катарзисен момент от живота си. Самотен, маниакален, обсебен от страхове и от безсмислието на битието си в пределната възраст между 45 и 50 години, когато всеки принципно си дава равносметка за много неща, които са му се случили. Сам определя себе си като "жалко интелигентско леке, живеещо жалък интелигентски живот". В държавната кантора работата му е да уволнява хористи, които предстои да бъдат пенсионирани. Чиновникът не е доволен от мизерното си съществуване, но каквото и да прави, според него все някой го е изпреварил. И тръгва по следите на една несъстояла се или никога непоявила се любов в едно доста абстрактно пътуване със сянката на един абстрактен образ – въпросния преследвач. Където и да отиде и каквото и да направи, винаги на същото място вече е бил някой преди него, който го проваля във всичко, с което се захване. Този някой е неговото второ аз, вътрешният му глас, който той никога не надига. Това слага отпечатък върху целия му живот, изпълнен с нещастие и безумни ситуации.